Posted by: Nelly on: 26 февруари, 2012
През 2010 животът ми се преобърна и разбрах, че трябва да започна отново. Този път нямаше илюзии и си знаех, че бях сама. Всичко, за което си мислех, че е здраво съградена основа на която разчитах до този момент, рухна. В същото време бързо трябваше да развивам нови способности, да съобразявам множество неща, за които не съм си давала сметка и да нося отговорности, за които не съм подозирала. Естествено, в началото се заблуждавах. Казвах си, че не може да съм се лъгала толкова много време, че нещо не разбирам или пропускам или не правя нещата по правилния начин. Минах по обичайния път – сърдене, сълзи, цупене, караници, разговори на почти спокоен тон, чакане да мине време. Това не промени нещата особено, освен че извода ставаше все по ясен. Бях там, където започнах преди много време. Една от илюзиите беше, че имам достатъчно много приятели. Друга, че раждането на дете няма да се отрази на кариерата ми поради характера на екипа, в който бях. Истината ме осени в момент, когато вече беше доста късно за каквато и да смислена реакция от моя страна. По-късно се оказа, че две години са прекалено кратко време да се намери възможност да се проведе телефонен разговор или да се напише писмо, но пък всички много ме обичат и уважават и им е интересно как съм. Другата много голяма илюзия е прекалено лична за да я пиша тук, а и облаците прах от рухването и все още не са се разсеяли. Озовах се там, където бях преди много време. Всъщност не е така. Преди имаше мечти и планове, а сега ежедневието ми е сведено до спорадични опити да се запазя емоционално и социално. Грешка – социалното го оставяме за неопределено бъдеще. Разчитам само на себе си, планирам нещата поне пет стъпки напред, оптимизирам постоянно рутината си и всеки ден ми е запълнен и разграфен с действия, чийто резултат, убедена съм, само аз виждам и оценявам. Понякога не заспивам, дори когато съм изтощена. Вместо това мозъкът ми върти на празни обороти, провеждайки наум отново и отново всички онези разговори, които знам, че няма да проведа тъй като няма с кой. В тишината на нощта поглъщам страниците на книгата или думите на филма с надеждата някъде някой да е успял да осмисли и опише това което става в мен и с мен. След това прецених, че подходът ми най-вероятно е грешен. Аз трябва да го направя. Аз трябва да си намеря причини да започна отново да живея. Аз трябва да си намеря мечти, които да се достатъчно мощни за да можем да се подкрепяме взаимно.
Posted by: Nelly on: 8 февруари, 2010
Знам, че съм си много взискателна, но понякога намирам това, което отговаря на моите критерии. С търсенето на ново жилище, обаче, не успях. Случаят ми е класически – ново строителство, търси се апартамент две спални, дневна и сервизни помещения, добро изложение и тихо място. За квартал изискванията не бяха големи, като „модерните” такива просто не бяха в списъка. Ще си каже човек – класическо жилище, сигурно има доста. Има, ама не съвсем. Първото нещо, което новите архитекти (или строители) са отписали е функционалността. Функционалност във всякакъв смисъл – и като разпределение на стаи, и като големина, и като разположение. В стаите може и да има прави ъгли, но човек като тегли чертата, функционалността на двустаен ЕПК е поне толкова добра, колкото тази на повечето нови тристайни, а и често бие от гледна точка на квадратура. То не бяха кухненски ниши гардеробен тип, то не бяха тесни коридори с чупки, където някой по-широкоплещест човек няма да може да се размине. Последен хит са и начупените стени, така че в стаята да има „ниша за вграден гардероб”. Второто нещо, което инвеститорите са проспали е, че като правиш жилищна сграда ще е добре тя да не е на първа редица на най-оживения булевард в квартала. Особено ако всички спални са с изглед към улицата. Подробности като строителство с итонг и липса на отточна тръба за терасата са просто част от пейзажа. Освен това новата дефиниция на луксозен вход е да има нови, здрави и цели плочки и асансьор, в който нормално може да се поберат двама човека, но майка с бебешка количка – не. След като огледахме десетина апартамента, решихме засега да се откажем. В най-добрият случай ще достигнем същата функционалност като сега, но на по-лошо място и с известна сума пари по-малко.
Posted by: Nelly on: 30 май, 2009
Този блог бе замислен като място, където да споделям мнения и впечатления за места, книги, хора. От известно време обаче това не е така. Недомислията, които се случват във всекидневието, както и редица трудности в работата се оказаха голям дразнител, който по една или друга причина подтискаше жизнеността, която този блог би трябвало да показва. Пишех все по-рядко, все по-злобно и обикновено провокирана от поредното безумие и безочие в държавата. Това не ми харесваше, но нямах сили за нещо друго или се убеждавах, че определени теми са по-важни от други. Интересно как правилно и грешно се оплитат в живота – икономическите и политически теми са важни, но не по-важни. Ето защо всички публикации на икономическа или политическа тема от Дневникът на Нели се прехвърлят в MacroZine. Там ще се публикуват всички неща, свързани по някакъв начин с икономиката на страната, с икономически изследвания и проблеми. Новият блог ще бъде също толкова личен и важен за мен, колкото и Дневникът. Просто той ще отразява професионалните ми интереси, а тук ще останат личните впечатления.
Posted by: Nelly on: 6 февруари, 2009
Това е обединение на няколко различни писания, които отлежават от известно време и чакат да ги погледна, да ги довърша и да им придам разбираем и за друг освен мен вид. В този смисъл темата е относително стара, но пък щом става дума за книги си мисля, че е винаги актуална. Първоизточника бе течащия и в момента конкурс (въпреки, че класация може би е по-правилно) за любима книга на България – Голямото четене. Идеята от самото начало ми допадна, въпреки че предвид начина на определяне на класацията е силно възможно на преден план да излязат не толкова книгите, които средностатистически българите обичат, а книгите, които дават израз на мнението на средностатистическия българин за себе си и на това как иска другите да го възприемат. Спасение от такова подхлъзване май няма, а и не ми хрумва друг широко достъпен метод за определяне на победителя.
Няколко неща ми направиха впечатление. Първото е Достоевски. Достоевски не се чете лесно. Със сигурност това не е авторът, който се чете вечер преди лягане или в дългите съботни следобеди, когато срещата с приятели е пропаднала. Просто Достоевски не е масов автор, а в класацията има 3 негови книги.
Второто нещо е Майстора и Маргарита. Също не съвсем лесен за четене, но за сметка на това доста модерен напоследък и сочен за любима книга от доста хора от „бохемските” среди.
Маркес, Габриел Гарсия. За автор, по-известните книги на който не са издавани в страната последните поне 30 години, е странно, че се класира даже във финалната 12-ца. Негови книги е доста трудно да се намерят даже в кашоните по спирките.
Властелинът на пръстените. Честно казано, очаквах да е напред в класацията, но според мен мястото е незаслужено. В началото на 90-те години, когато книжният пазар в страната практически се случваше на софийския площад Славейков, при всяко посещение на София се минаваше оттам за да се пазаруват книги. При един такъв набег аз страхливо отговорих на напористия въпрос търся ли нещо конкретно с отговор „Да, Толкин.” Кой?, попита човекът. Известно време след това Питър Джаксън снима филм по книгата, издателство Бард прояви страхотен усет и преиздаде Властелина, като се възползва максимално от рекламната кампания на филма. Оттам нататък книгата бе сочена за любима от малки и големи, всички станаха познавачи и анализатори на творчеството на Толкин, появиха се фен-клубове и какво ли още не. Няма да се учудя ако това е любимата книга на българите.
Почти по същото време, в което започна кампанията Голямото четене, започна дискусия и за бъдещето на известния в София и страната площад Славейков, популярен със сергиите с книги, които може единствено да гледаш, но не и да пипаш, и пиратските копия на компютърни игри, музика и софтуер. Тези две събития възродиха темата българина чете ли, не чете ли, какво чете и как го чете. Също и темата за нечии финансови интереси (естествено, свързвана най-вече с бъдещето на Славейков и евентуални интереси към разчистване на мястото за да дойдат едни други хора, сякаш тези, които сега са там са света вода ненапита и спазват всички букви и запетайки на закона).
Ужким в тази връзка, но не съвсем, реших да направя малко проучване. Става дума за Нобеловите награди по литература. Реших да проверя колко от авторите, печелили Нобелова награда, са имали късмета да бъдат преведени и издадени в страната. Признавам си, че е малко снобарско, но пък приемам, че тази награда е все пак някакъв еталон. Също така си признавам, че не бих се хвърлила да чета някой само защото е спечелил Нобел. Но пък вярвам, че има хора, които биха постъпили точно така. И така, какъв е резултата. Нобеловите награди за литература се връчват от 1901г. до сега, като 7 години (основно по време на Втората световна война) награда не се е присъждала, а четири пъти носителите са били двама т.е. нобеловите лауреати са общо 104 човека. В България доколкото мога да преценя са издавани неща на 34 от тях. Предполагам, намирането на правилният преводач е част от проблема. Малкият пазар, който не предполага често издаване на “бутикови” произведения е друта. Но е и истина, че самостоятелното разработване на пазарна ниша не е по вкуса на повечето от издателствата в страната. А това надали е свързано с ДДС-то върху книгите.
Posted by: Nelly on: 2 декември, 2008
Малки хора в малка държава,
в огромна вселена, така величава.
За този текст на Уикеда се сетих, когато неволно присъствах на един разговор на българи в Брюксел. Ще започна малко от далеч. Полетите на Балкан до и от Брюксел обикновено се радват на висока популярност, най-вече поради редовните пътувания на български чиновници, участници в различни работни групи и мероприятия, свързани с Европейския съюз. По ред причини повечето хора тип евро-чиновници се настаняват в няколко хотела в близост до европейските институции. Случката, на която присъствах, стана на закуска в един от тези хотели. Практиката в конкретния хотел е на закуска сервитьорът да те пита дали предпочиташ чай или кафе и ти носи съответната каничка с напитка. Група от трима български евро-чиновници (две жени и един мъж) слезе да закусва. Сервитьорката попита на френски едната жена от групата дали предпочита кафе или чай. Нашето момиче отговори. След това сервитьорката зададе същия въпрос на мъжа в групата, но той не я чу и тя повтори въпроса си, но с по-висок тон. Според мен не беше груба, поне не и според стандартите на средностатистическо заведение в София. Но това провокира първата евро-чиновничка:
Първа евро-чиновничка (на английски): Колегата не говори френски! Няма нужда да сте груба! Ако не ви харесва работата, може да напуснете!
Сервитьорка (на объркан френско-английски): Не разбирам, нещо не е наред ли?
ПЕЧ (на английски): Просто казвам, че няма нужда да сте груба, благодаря!
Сервитьорката си тръгна.
ПЕЧ (на български): Гледай я каква е неучтива! Мислят си, че като сме източноевропейци може всякак да се отнасят с нас!
ВЕЧ: Ами да, те с източно европейците си позволяват какво ли не! Дори и да се оплачем на администратора …
ПЕЧ: Да, може да се оплачем на администратора за това грубо държане!
ВЕЧ: Ама ние даже да се оплачем, той като види че сме от източния блок, нищо няма да направи.
ПЕЧ: Ако ти не си защитиш интересите, никой няма да го направи.
Стана ми изключително смешно. И в същото време тъжно. Винаги някой друг ни е виновен. Дори когато ние сами предизвикваме реакция към себе си. Ако за другите ти си един бял лист, но според теб те те смятат за второ качество човек, вероятността в края на краищата да те считат за измачкан мръсен лист с претенции за хубава опаковъчна хартия е много голяма.
Posted by: Nelly on: 28 ноември, 2008
Старбъкс е на път да стане за големите това, което е Макдоналдс за малките. Престижно място на самообслужване, което се явява и свидетелство за статуса и определящо мирогледа ти. На бас, че кафето там е различно и в пъти по-добро от кое да е друго.
Posted by: Nelly on: 11 април, 2008
Групата, която напоследък стои в плей-листата е Ojos de Brujo, концертното изпълнение на албума им Techarí. Според сайта им, до сега хората са издали 4 албума, но аз имам наблюдения само върху горепосочения. Музиката им е много жизнена. Не съм музикален специалист, но по доста успешен според мен начин успяват да обединят фламенко, салса, рап, рок, африкански ритми, джазиране и доста други работи. Нещо повече, веднага се разбира, че са хора, които са свикнали да имат концерти и по чудесен начин общуват с публиката и успяват да създадат празнична атмосфера. А това е много важно. Техни изпълнения на живо може да се видят тук (на Bailaores има една дама, която танцува фламенко, но за съжаление акцента при записа е върху вокалистката).
В България техни дискове може да се закупят от Дюкян Меломан, въпреки че последният не ми е любим (понякога се чака дълго, доста по-дълго от сроковете, указани на сайта им). Както винаги, конкуренцията от международните торенти е на ниво.
