Групата, която напоследък стои в плей-листата е Ojos de Brujo, концертното изпълнение на албума им Techarí. Според сайта им, до сега хората са издали 4 албума, но аз имам наблюдения само върху горепосочения. Музиката им е много жизнена. Не съм музикален специалист, но по доста успешен според мен начин успяват да обединят фламенко, салса, рап, рок, африкански ритми, джазиране и доста други работи. Нещо повече, веднага се разбира, че са хора, които са свикнали да имат концерти и по чудесен начин общуват с публиката и успяват да създадат празнична атмосфера. А това е много важно. Техни изпълнения на живо може да се видят тук (на Bailaores има една дама, която танцува фламенко, но за съжаление акцента при записа е върху вокалистката).

В България техни дискове може да се закупят от Дюкян Меломан, въпреки че последният не ми е любим (понякога се чака дълго, доста по-дълго от сроковете, указани на сайта им). Както винаги, конкуренцията от международните торенти е на ниво.

Когато сроковете, поставени от човека изтичат, а на самия човек не му пука

Когато слънцето ти се усмихва през прозореца

Когато усещаш как мирише мокрия асфалт навън, а ти истерично цъкаш refresh на пощата

Когато осъзнаваш, че шефът ти притежава администраторските умения на охлюв

Когато разбереш, че какво правиш и как го правиш няма никакво значение, че всъщност се стараеш малко повече от нужното и все по-често си задаваш въпроса „И какво от това?”

Когато неподозирано и за теб самия започваш да се замисляш дали да не отидеш да живееш навън

Тогава си пускаш силно хубава музика и отваряш сайтовете за търсене на работа.

Предполагам, че до сега трябва да е станало ясно - темата за образованието и науката (в България) ми е слабост. Смятам, че в някои сфери на знанието страната ни е доста изостанала и хората, които са в крак с най-новите световни тенденции от света са малко, да не кажа, че ги няма. Аз съм учила икономика и ясно си спомням времето, когато нямаше добри учебници по доста неща или те се намираха по потайни сайтове в странни формати, разбира се никога на български. Спомням си освен това как със самочувствието на третокурсник, на когото всичко му е ясно, отварях сайтовете на престижни университети само за да разбера, че и понятие си нямам за някои от нещата, които се преподаваха там на по-ниските курсове. А по това време образованието в моя факултет негласно беше приемано за едно от най-добрите в страната. Накратко - ресурсите и знанието бяха малко и достъпът на българските студенти ограничен. Закупуването на чуждестранни книги и учебници беше немислимо - от една страна ми идваха доста скъпи, а от друга се обърквах от богатия избор, който имаше, а нямаше кой да ме насочи какво си струва да се взима. След това нещата започнаха да се променят. Някои от преподавателите започнаха да публикуват в интернет своите записки и упражнения със свободен достъп, други учени пускаха за дискусии предварителни варианти на своите книги. За малка и относително изостанала страна като България това значеше много, особено за тези, които искат да се развиват.

Ето защо се зарадвах, когато днес прочетох тази статия на Jimmy Wales и Richard Baraniuk, която оповестява за една инициатива за свободен достъп до образователни ресурси. Разбира се, целите донякъде звучат идеалистично, но за начинание от този род приемам това за нормално. Предполагам, че и самите автори не очакват jstor и Elsevier да дадат свободен достъп до своите бази данни. Поне не скоро. Въпреки това ми се струва добре тази инициатива да получи повече гласност в България, тъй като това е начин образованието в страната (не само висшето), да се подобри, като накара хората да мислят, а не да възпроизвеждат. За тези, които се притесняват да публикуват образователни материали в интернет, страхувайки се да не би след време да ги намерят на чудесните родни сайтове работи.ком и реферати.ком, на сайта на инициативата за свободен достъп има чудесна секция FAQ.

Искаше ми се след вчерашния ми пост днес да разкажа нещо разведряващо, но уви, реалността е по-силна от мен. Днес правителството уволни директора на Националния статистически институт. Официалната причина е неспазване на задълженията. Преди малко гледах по новините на Канал 1 пресконференцията на Станишев, на която той обясняваше какво е прегрешил човека. Цитирам по памет - “Разбираме за новите статистически данни от медиите, статистиката не се съобщава първо на правителството, как може така да водим политика и да взимаме решения.” След това министър-председателя даде пример който не разбрах - или НСИ преди три години не е съобщило изрично на правителството, че прави ревизия на стари данни за БВП и правителството разбира сега (?!?!?!?!?!?) или НСИ не е казало изрично на правителството, че ревизията на данните засяга последните три години. И поради това, че националната статистика не съобщава първо на правителството какви са статистическите резултати, нейният директор е уволнен. Признавам, не съм чела Закона за статистиката, но силно се съмнявам там да има изискване данните да се подават първо на изпълнителната власт. Логичният въпрос при такива мотиви е дали обществото ще научава какви са статистическите резултати, ако те не съвпадат с желанията на правителството? Другият въпрос е защо все пак е бил уволнен човекът? Ще е добре правителството да хвърли светлина по случая, ако не иска да дискредитира резултата от работата на НСИ.

Най-неприятното е, че отново трябва да разчитаме на европейски институции. Какво имам предвид? Различните статистически показатели се произвеждат по утвърдени на световно ниво принципи и методологии. Тъй като сме част от ЕС, Евростат упражнява един вид наблюдение как се събира информацията и дали се обработва в съответствие с тези методологии. Така от една страна има сравнимост на данните между страните, а от друга се гарантира, че няма някой напорист управленец да се заиграе с данните в желанието си да покаже ниска инфлация и висок растеж. Следователно, ако в близко бъдеще се установи, че НСИ е променила “леко” някоя ключова методология (например на инфлацията) или изчезнат последните данни за България от страницата на Евростат, ще трябва да се замислим какви данни всъщност гледаме.

Книгата, която чета сега е Тайните фалити на комунизма на Христо Христов, някъде до средата съм. Интересно четиво. За съжаление, колкото повече чета, толкова повече започвам да правя някакви неприятни аналогии с начините, по които и в момента се взимат икономически решения в страната, почти пълната непрозрачност и незачитането на мнение, различно от официалното. Чувството на недосегаемост. Избиването на комплекси. Примерите са от последните дни – подписани стратегически договори с Русия и то така подписани, че остава чувството за неизгодност и неща, свършени набързо. Отделно рекламираната стратегия на Министерството на икономиката и енергетиката за подпомагане на българския износ и обрат на външно-търговската ни позиция. Предвид апокрифността на документа (няма го даже на сайта на министреството), няма да се учудя ако въпросната стратегия се състои единствено от прес-съобщението за нея. Колкото и да рових в интернет не можах да открия текста на нито един от горните документи, което обезсмисля анализа и дискусиите по политиката на правителството. Или липсата на такава.

Очевидно аз съм малко особена жена. Някои биха казали, че всички жени са особени. Не че не съм жена, но понякога действам малко, хм, нетипично. Например снощи се прибрах с две торби покупки в къщи. В едната торба имаше книги, а в другата зимно палто и по-скъпата торба беше тази с книжките. А дори в книжарницата се ограничавах и вътрешният ми глас ми подвикваше „Не, няма да взема И тази, тази ще я оставя за другия път.” Което пък ме навежда на спомена, който скоро се появи в един разговор, че когато бях в училище трябваше да си правим Читателски дневник. Читателският дневник представляваше една тетрадка, в която ученикът описваше коя книга е чел, кой е авторът, за какво става дума вътре в книгата и изобщо какво му е впечатлението от текста. Малко пояснение, че Читателският дневник не е същото като Списъкът от книги за четене през лятото. А пък като си спомням тези неща си спомням и ред други неща от детството. Странното е, че в спомените ми присъстват не хората, за които съм смятала, че са ми най-добри приятели или тези, с които съм прекарвала най-много време, или хората, за които съм си мислела, че ми оказват влияние. Даже не и хората, на които съм искала да приличам (всъщност с тях май нямам спомени, освен ако не се замисля много дълбоко). Спомените ми са случки със съвсем други хора. Понякога даже не случки, а просто усещания. Ей такива разни мисли ми се въртят в главата. Странности.

От време на време следя блога bighead - не е редовно, но се старая поне един път в седмицата да съм наминала оттам. Онзи ден разбрах, че момичето с голямата глава вече има и друг блог, който също се очертава да е доста интересен - Openly feminist. Предвид че и аз често си задавам въпросите, коите се разглеждат там, мисля да го следя. Пък и за първи път намирам място, където чуденката ми “Защо момиченцата може да носят синьо, а момченцата не е прието да носят розово?” не изглежда като на бавноразвиващ се.