Posted by: Nelly on: 30 май, 2009
Този блог бе замислен като място, където да споделям мнения и впечатления за места, книги, хора. От известно време обаче това не е така. Недомислията, които се случват във всекидневието, както и редица трудности в работата се оказаха голям дразнител, който по една или друга причина подтискаше жизнеността, която този блог би трябвало да показва. Пишех все по-рядко, все по-злобно и обикновено провокирана от поредното безумие и безочие в държавата. Това не ми харесваше, но нямах сили за нещо друго или се убеждавах, че определени теми са по-важни от други. Интересно как правилно и грешно се оплитат в живота – икономическите и политически теми са важни, но не по-важни. Ето защо всички публикации на икономическа или политическа тема от Дневникът на Нели се прехвърлят в MacroZine. Там ще се публикуват всички неща, свързани по някакъв начин с икономиката на страната, с икономически изследвания и проблеми. Новият блог ще бъде също толкова личен и важен за мен, колкото и Дневникът. Просто той ще отразява професионалните ми интереси, а тук ще останат личните впечатления.
Posted by: Nelly on: 6 февруари, 2009
Това е обединение на няколко различни писания, които отлежават от известно време и чакат да ги погледна, да ги довърша и да им придам разбираем и за друг освен мен вид. В този смисъл темата е относително стара, но пък щом става дума за книги си мисля, че е винаги актуална. Първоизточника бе течащия и в момента конкурс (въпреки, че класация може би е по-правилно) за любима книга на България – Голямото четене. Идеята от самото начало ми допадна, въпреки че предвид начина на определяне на класацията е силно възможно на преден план да излязат не толкова книгите, които средностатистически българите обичат, а книгите, които дават израз на мнението на средностатистическия българин за себе си и на това как иска другите да го възприемат. Спасение от такова подхлъзване май няма, а и не ми хрумва друг широко достъпен метод за определяне на победителя.
Няколко неща ми направиха впечатление. Първото е Достоевски. Достоевски не се чете лесно. Със сигурност това не е авторът, който се чете вечер преди лягане или в дългите съботни следобеди, когато срещата с приятели е пропаднала. Просто Достоевски не е масов автор, а в класацията има 3 негови книги.
Второто нещо е Майстора и Маргарита. Също не съвсем лесен за четене, но за сметка на това доста модерен напоследък и сочен за любима книга от доста хора от „бохемските” среди.
Маркес, Габриел Гарсия. За автор, по-известните книги на който не са издавани в страната последните поне 30 години, е странно, че се класира даже във финалната 12-ца. Негови книги е доста трудно да се намерят даже в кашоните по спирките.
Властелинът на пръстените. Честно казано, очаквах да е напред в класацията, но според мен мястото е незаслужено. В началото на 90-те години, когато книжният пазар в страната практически се случваше на софийския площад Славейков, при всяко посещение на София се минаваше оттам за да се пазаруват книги. При един такъв набег аз страхливо отговорих на напористия въпрос търся ли нещо конкретно с отговор „Да, Толкин.” Кой?, попита човекът. Известно време след това Питър Джаксън снима филм по книгата, издателство Бард прояви страхотен усет и преиздаде Властелина, като се възползва максимално от рекламната кампания на филма. Оттам нататък книгата бе сочена за любима от малки и големи, всички станаха познавачи и анализатори на творчеството на Толкин, появиха се фен-клубове и какво ли още не. Няма да се учудя ако това е любимата книга на българите.
Почти по същото време, в което започна кампанията Голямото четене, започна дискусия и за бъдещето на известния в София и страната площад Славейков, популярен със сергиите с книги, които може единствено да гледаш, но не и да пипаш, и пиратските копия на компютърни игри, музика и софтуер. Тези две събития възродиха темата българина чете ли, не чете ли, какво чете и как го чете. Също и темата за нечии финансови интереси (естествено, свързвана най-вече с бъдещето на Славейков и евентуални интереси към разчистване на мястото за да дойдат едни други хора, сякаш тези, които сега са там са света вода ненапита и спазват всички букви и запетайки на закона).
Ужким в тази връзка, но не съвсем, реших да направя малко проучване. Става дума за Нобеловите награди по литература. Реших да проверя колко от авторите, печелили Нобелова награда, са имали късмета да бъдат преведени и издадени в страната. Признавам си, че е малко снобарско, но пък приемам, че тази награда е все пак някакъв еталон. Също така си признавам, че не бих се хвърлила да чета някой само защото е спечелил Нобел. Но пък вярвам, че има хора, които биха постъпили точно така. И така, какъв е резултата. Нобеловите награди за литература се връчват от 1901г. до сега, като 7 години (основно по време на Втората световна война) награда не се е присъждала, а четири пъти носителите са били двама т.е. нобеловите лауреати са общо 104 човека. В България доколкото мога да преценя са издавани неща на 34 от тях. Предполагам, намирането на правилният преводач е част от проблема. Малкият пазар, който не предполага често издаване на “бутикови” произведения е друта. Но е и истина, че самостоятелното разработване на пазарна ниша не е по вкуса на повечето от издателствата в страната. А това надали е свързано с ДДС-то върху книгите.
Posted by: Nelly on: 2 декември, 2008
Малки хора в малка държава,
в огромна вселена, така величава.
За този текст на Уикеда се сетих, когато неволно присъствах на един разговор на българи в Брюксел. Ще започна малко от далеч. Полетите на Балкан до и от Брюксел обикновено се радват на висока популярност, най-вече поради редовните пътувания на български чиновници, участници в различни работни групи и мероприятия, свързани с Европейския съюз. По ред причини повечето хора тип евро-чиновници се настаняват в няколко хотела в близост до европейските институции. Случката, на която присъствах, стана на закуска в един от тези хотели. Практиката в конкретния хотел е на закуска сервитьорът да те пита дали предпочиташ чай или кафе и ти носи съответната каничка с напитка. Група от трима български евро-чиновници (две жени и един мъж) слезе да закусва. Сервитьорката попита на френски едната жена от групата дали предпочита кафе или чай. Нашето момиче отговори. След това сервитьорката зададе същия въпрос на мъжа в групата, но той не я чу и тя повтори въпроса си, но с по-висок тон. Според мен не беше груба, поне не и според стандартите на средностатистическо заведение в София. Но това провокира първата евро-чиновничка:
Първа евро-чиновничка (на английски): Колегата не говори френски! Няма нужда да сте груба! Ако не ви харесва работата, може да напуснете!
Сервитьорка (на объркан френско-английски): Не разбирам, нещо не е наред ли?
ПЕЧ (на английски): Просто казвам, че няма нужда да сте груба, благодаря!
Сервитьорката си тръгна.
ПЕЧ (на български): Гледай я каква е неучтива! Мислят си, че като сме източноевропейци може всякак да се отнасят с нас!
ВЕЧ: Ами да, те с източно европейците си позволяват какво ли не! Дори и да се оплачем на администратора …
ПЕЧ: Да, може да се оплачем на администратора за това грубо държане!
ВЕЧ: Ама ние даже да се оплачем, той като види че сме от източния блок, нищо няма да направи.
ПЕЧ: Ако ти не си защитиш интересите, никой няма да го направи.
Стана ми изключително смешно. И в същото време тъжно. Винаги някой друг ни е виновен. Дори когато ние сами предизвикваме реакция към себе си. Ако за другите ти си един бял лист, но според теб те те смятат за второ качество човек, вероятността в края на краищата да те считат за измачкан мръсен лист с претенции за хубава опаковъчна хартия е много голяма.
Posted by: Nelly on: 28 ноември, 2008
Старбъкс е на път да стане за големите това, което е Макдоналдс за малките. Престижно място на самообслужване, което се явява и свидетелство за статуса и определящо мирогледа ти. На бас, че кафето там е различно и в пъти по-добро от кое да е друго.
Posted by: Nelly on: 11 април, 2008
Групата, която напоследък стои в плей-листата е Ojos de Brujo, концертното изпълнение на албума им Techarí. Според сайта им, до сега хората са издали 4 албума, но аз имам наблюдения само върху горепосочения. Музиката им е много жизнена. Не съм музикален специалист, но по доста успешен според мен начин успяват да обединят фламенко, салса, рап, рок, африкански ритми, джазиране и доста други работи. Нещо повече, веднага се разбира, че са хора, които са свикнали да имат концерти и по чудесен начин общуват с публиката и успяват да създадат празнична атмосфера. А това е много важно. Техни изпълнения на живо може да се видят тук (на Bailaores има една дама, която танцува фламенко, но за съжаление акцента при записа е върху вокалистката).
В България техни дискове може да се закупят от Дюкян Меломан, въпреки че последният не ми е любим (понякога се чака дълго, доста по-дълго от сроковете, указани на сайта им). Както винаги, конкуренцията от международните торенти е на ниво.
Posted by: Nelly on: 11 април, 2008
Когато сроковете, поставени от човека изтичат, а на самия човек не му пука
Когато слънцето ти се усмихва през прозореца
Когато усещаш как мирише мокрия асфалт навън, а ти истерично цъкаш refresh на пощата
Когато осъзнаваш, че шефът ти притежава администраторските умения на охлюв
Когато разбереш, че какво правиш и как го правиш няма никакво значение, че всъщност се стараеш малко повече от нужното и все по-често си задаваш въпроса „И какво от това?”
Когато неподозирано и за теб самия започваш да се замисляш дали да не отидеш да живееш навън
Тогава си пускаш силно хубава музика и отваряш сайтовете за търсене на работа.
Posted by: Nelly on: 31 януари, 2008
Предполагам, че до сега трябва да е станало ясно – темата за образованието и науката (в България) ми е слабост. Смятам, че в някои сфери на знанието страната ни е доста изостанала и хората, които са в крак с най-новите световни тенденции от света са малко, да не кажа, че ги няма. Аз съм учила икономика и ясно си спомням времето, когато нямаше добри учебници по доста неща или те се намираха по потайни сайтове в странни формати, разбира се никога на български. Спомням си освен това как със самочувствието на третокурсник, на когото всичко му е ясно, отварях сайтовете на престижни университети само за да разбера, че и понятие си нямам за някои от нещата, които се преподаваха там на по-ниските курсове. А по това време образованието в моя факултет негласно беше приемано за едно от най-добрите в страната. Накратко – ресурсите и знанието бяха малко и достъпът на българските студенти ограничен. Закупуването на чуждестранни книги и учебници беше немислимо – от една страна ми идваха доста скъпи, а от друга се обърквах от богатия избор, който имаше, а нямаше кой да ме насочи какво си струва да се взима. След това нещата започнаха да се променят. Някои от преподавателите започнаха да публикуват в интернет своите записки и упражнения със свободен достъп, други учени пускаха за дискусии предварителни варианти на своите книги. За малка и относително изостанала страна като България това значеше много, особено за тези, които искат да се развиват.
Ето защо се зарадвах, когато днес прочетох тази статия на Jimmy Wales и Richard Baraniuk, която оповестява за една инициатива за свободен достъп до образователни ресурси. Разбира се, целите донякъде звучат идеалистично, но за начинание от този род приемам това за нормално. Предполагам, че и самите автори не очакват jstor и Elsevier да дадат свободен достъп до своите бази данни. Поне не скоро. Въпреки това ми се струва добре тази инициатива да получи повече гласност в България, тъй като това е начин образованието в страната (не само висшето), да се подобри, като накара хората да мислят, а не да възпроизвеждат. За тези, които се притесняват да публикуват образователни материали в интернет, страхувайки се да не би след време да ги намерят на чудесните родни сайтове работи.ком и реферати.ком, на сайта на инициативата за свободен достъп има чудесна секция FAQ.
