Снощи бях на представление на ансамбъл Българе. Очаквах танцов спектакъл. Не беше това. (В представлението имаше три хора, една девойка изпя две песни, от техническа гледна точка (осветление, звук, пироефекти) всичко беше перфектно. В края младежи и девойки в народни носии се спуснаха да танцуват хоро между седалките, явно идеята беше публиката спонтанно да рипне и да се включи.) Всъщност по едно време се чувствах като на митинг на Волен Сидеров. Не че някога съм била на такова мероприятие (митинг), но така си представям, че ще говорят хората там. Риториката беше евтиното популистко патриотарство ала Слави Трифонов – мноо сме готини, мноо сме яки, супер сводолюбиви, хомот не търпим, владеели сме половината свят и все от тоя род. (Между другото някой знае ли дали случката със снопа стрели/съчки/каквото и да е и трудното му прекършване е реален исторически факт, малко или много документиран на друго място, освен средностатистическите учебници по история за средните училища?) Върхът беше, когато цялата история започнаха да я пречупват през християнството, имаше и забежки от типа всички българи са християни. Ако някой има нужда от надъхване поради спаднало национално самочувствие (каквото и да значи това) – това е спектакъла за него. Аз си тръгнах. Бях отишла да гледам народни танци, а вместо това получих прилична доза пропаганда.

Аз си имам една теория – светогледа на човек трябва да се разширява, дали ще чете книжки и гледа филми (не ТВ), или ще пътува по света (но не да бере портокали) не е чак толкова важно. Тогава човек ще може да си прецени какво има в собствената си страна, какво му харесва и какво не и не на последно място ще започне да оценява и да уважава и останалите хора. Иначе всички се оказва, че са много горди да са българи заради неща, които са им натъпкани в главите в училище или просто от дълго повтаряне са станали клишета, без изобщо да разбират за какво говорят, кое е уникалното и кое ги прави важни.

Не съвсем в тази връзка (имам предвид представлението снощи) от известно време ме човърка един въпрос. Става дума за следното – ако си привърженик на нещо, дали трябва винаги във всички ситуации да го защитаваш сляпо и да отричаш очевидни недостатъци и грешки? Според мен ако има очевидни недостатъци отричането им те прави смешен и никой не ти вярва. Преди няколко дни проведох един кратък спор на тази тема като ставаше дума за някои аспекти на българския икономически живот и доколко проблемите трябва да се казват пред чуждестранни наблюдатели, но проблемът може да се пренесе навсякъде – спортни запалянковци, привърженици на отворен/затворен софтуер, коя е най-великата нация (и защо). Честното оценяване на ситуацията и посочването на недостатъците според мен показва по-дълбока привързаност и загриженост, отколкото сляпото повтаряне на мантри.