Днес чета по вестниците, че имало идея обучението по религия (ама как звучи само!) да стане задължително за децата от първи до четвърти клас. Миналата година отново имаше такова предложение, но аз тогава си замълчах, защото реших, че чак дотам няма да се стигне. Но ето, стигна се значи. Напоследък глупости много, но тази е една от особено дразнещите.

Първо, обучение по религия за деца на възраст от 6 до 10 години. Интересно какво ще ги учат и как ще ги учат, да не забравяме и въпроса кой ще ги учи. Анализ на Библия/Коран (а защо не нещо източно-азиатско) – не ми се вярва, мънички са. Според идеята нямало да е това, курсът щял да представя моралните принципи на християнството, исляма, юдаизма и будизма. Сега, аз като се замисля, моралните принципа на всички религии са по същество едни и същи и дете на 6 години трябва да ги знае, освен ако не е живяло в гората или е общувало изключително с рецидивисти и психопати. Детето може да не знае, че християнският дядо Боже е казал на Мойсей да не убива ближния и да не го краде, но дотолкова, доколкото това са морални норми, трайно възприети в повечето общества по света, вече трябва да има представа за тях, пък била тя и несъзнателна. Ако пък курса ще включва кратък адаптиран преразказ на Библията, Корана и/или живота на Буда, то тогава той става още по-безсмислен, по-същата логика може да ги учат и на някои приказки от широкия свят или пък наши родни, а защо не басните на Езоп. Нивото на поучителност е същото. Относно това кой ще ги учи хич не ми се и мисли, само си спомням как учителя ми по история след 9-ти клас беше един националист (по сегашна класификация – атакуващ), който както се оказа по-късно хич не си е давал зор да покаже друга гледна точка. Пък и за дете на 6-7 години другата гледна точка направо може и да го обърка. На тази възраст има само една гледна точка, правилната, а обикновено думата „неверник” не предизвиква положителни асоциации.

Второ – забележете, че обучението ще е задължително. Няма искам, не искам, вярвам, не вярвам – учиш! Едно време май така всички са учили история на БКП, така съм чувала. Ако семейството не са вярващи или имат различни възгледи относно как и кога трябва да запознават детето си с религията може да възникнат сериозни проблеми с училищното ръководство. Аз например, ако имах дете, със сигурност нямаше да му разреша да посещава тези часове.

Като цяло предложението показва едно дълбоко сбъркано разбиране относно религиозните въпроси (отделно, че показва опит за изкуствено нарастване на ролята на българската православна църква в обществото и за осигуряване на заетост на учители). Религията е въпрос на вяра, а не на рационален избор. Не може да изучиш 100 религии и на база, на това, което си прочел или видял за тях да си бочнеш пръста в някоя от тях и да кажеш „Аз вярвам в този Господ!” Може да ти допада светогледа според както е в дадена религия, но това не те прави вярващ. Не знам как и кога ставащ вярващ, но съм сигурна, че ако например намирам утеха като чета Библията това не ме прави християнка. Това, че мама и тате са мюсюлмани, не ме прави мюсюлманка. Ами ако мама ходи в пагода, пък татко в синагога, тогава аз каква съм? Може да съм възпитана в семейство вярващи, да знам наизуст всичките молитви и да спазвам точно ритуалите в храма, но това значи ли, че съм вярваща?

Добре, нека има обучение по история на религиите в училищата, но то да е за ученици от средното образование и да е избираем предмет, а не задължителен. В моето училище например такъв курс се четеше от учителката по философия и беше доста интересен. Отделно, че ставаха страхотни дискусии. Но да караш едно дете да наизустява разни неща, за да се покажеш широкоскроен и да си избиеш комплексите е жалко.

Тъй като от известно време (всъщност откакто започна да се издава на български език) в къщи се купува списание National Geographic България малко или много му хвърлям по едно око. Преди хвърлях едно око на сайта на National Geographic, който дава доста богата информация (голяма част от нея не влиза в списанието). Тъй като по принцип има разлика между изданията за различните страни, не мислех че е голям проблем това, че някои (всъщност повечето) от нещата в международния сайт са ми по-интересни от нещата, които можех да прочета в българското издание. Все пак хора и интереси всякакви, а местните издатели вероятно трябва да се съобразяват с по-масовия вкус ако искат списанието им да е успешно от гледна точка на продаваемост. Не на последно място така имах шанс да получа една-две статии бонус.

След това се появи и сайт на National Geographic България. Първо се зарадвах, след това, като видях сайта, се разочаровах. Според мен принципите за съдържанието на двата сайта са коренно различни, като очевидно целта на регионалното издание е била да накара хората да си купят книжното издание. Какво имам предвид? На сайта на, да го наречем международното издание, са публикувани пълните текстове на статиите от съответния брой и всички снимки в изданието (даже си мисля, че съм засичала статии, към които на сайта има повече снимки, отколкото в книжното издание), като достъпът до тях е свободен. Освен това има богат избор на десктоп тапети, свалянето на които също не изисква регистрация или заплащане, а просто да си избереш размера на картинката, която ти е харесала. На сайта на българското издание обаче не е така. От всяка статия от новия брой има само кратко резюме завършващо с „Повече може да прочетете в новия брой.”, снимки почти няма, а когато последно исках да си сваля тапет, се оказа, че избора е ограничен и ми трябва регистрация за да мога да свалям. Ми не, мерси, няма да се регистрирам. Дребни неща от този род винаги са ми правили неприятно впечатление. Не знам какъв договор и по какъв лиценз се издава списанието в страната, но издателите е добре да помнят, че в ставащия все по-малък свят като сегашния е много трудно да се запази монопол, особено ако някъде има идентичен продукт.

Комуникационната стратегия според мен е нещо като принципи и правила, които се спазват, когато дадена институция или фирма общува с външния свят и със своите служители. Например институцията БНБ. Официалните комуникации на БНБ в България открай време са нещо странно. Като цяло са подчинени да максимата – Думам ти дъще, сещай се снахо, въпреки декларираната откритост. Например през лятото БНБ направи това – по същество правилна стъпка, но ужасно аргументирана. След това световните пазари нещо се изнервиха, разни чуждестранни банки и посредници започваха всяка седмица да бълват прогнози как в Балтийските страни, България и Румъния и особено в страните с валутен борд апокалипсиса започва всеки момент. Кризата беше в отпускарски сезон и от БНБ не излезе и думичка ще го бъде ли нашия борд и има ли опасност за страната. След като стана ясно, че апокалиптичните сценарии няма да се сбъднат на момента, започнаха едни приказки и слухове за очаквана скорошна обезценка на лева. При положение, че това е теза, за която се говори открито и като че ли вече е факт от повечето банки, финансови посредници, пък и обикновени хора, БНБ отново мълчи.

Логичният контрааргумент би бил, че ако БНБ се юрва да отговаря на всякакви такива тези по света и у нас хората ще си кажат „Аха, тук има нещо, значи е така!” и лошотиите ще се случат. Така че по добре е да запазим аристократично мълчание. Един вид комуникираме, ама мълчаливо. Още по-логичният контра-контрааргумент е, че „отговарянето” не е нужно да става чрез публикуване на прес-съобщение на страницата на БНБ или появяване по Канал 1, което наистина крие риск от акумулиране на допълнително напрежение. Но нищо не пречи някои от управителите на БНБ да дадат интервю в някой вестник или да представят някое издание на БНБ пред журналисти, където да кажат опасност има ли и каква по принцип е позицията на банката. Не съм специалист по връзки с обществеността, но си мисля, че могат да се използват не малко канали и методи за адресиране на подобни опасения. Защото иначе човек остава с впечатление, че някой там не знае какво става, как трябва да се действа, или просто е ужасно нерешителен. И тъй като става дума за централната банка на страната, проблема е съществен.

В края на миналата година правителството сключи договор за ползване на продукти на Microsoft от държавната администрация. Параметрите на сделката бяха разгорещено обсъждани и общо взето порицавани. Не съм специалист и не искам да навлизам в технически детайли, но някои договорености определено будят недоумение, като например това (поне) 60 000 държавни служители да могат да инсталират Windows на домашните си компютри, което е грубо нарушение на всякаква равнопоставеност, а и предполага въпроси от рода на какво ще стане ако определен държавен служител не иска да си инсталира Windows вкъщи, няма компютър или загуби статута си на държавен служител. Между другото, тъй като подобна договорка имаше (по думите на министъра) и при предишната сделка за закупуване на софтуер за държавната администрация, ще е интересно ако някой има информация дали тази опция се е ползвала и при какви условия е ставало това.

Но не за броя на лицензите и за сключения договор ми е думата. През декември беше проведена открита он-лайн дискусия с министър Н. Василев и представители на организации, подкрепящи използването на свободен софтуер. Както става обикновено при този тип дискусии, спора се измести от предварително обявената тема „Предимствата на софтуера с отворен код за държавната администрация” и повече се дискутираше договора с Microsoft. Това, което ми направи впечатление на мен обаче е, че нито една от страните не можеше да дефинира стегнато какви са проблемите според нея и да посочи конкретни решения с доводи за (или против). Бяха объркани проблеми и решения, като май кашата беше в главите на всички участници.

От една страна стои въпросът какъв софтуер ще се ползва от държавната администрация, където водещите аргументи, поне според мен, трябва да имат предимно технически и финансов характер. От другата страна стои въпросът доколко е лесно на гражданите да си комуникират по електронен път с държавната администрация, където водещ би трябвало да е принципа на свободата на избор на операционна система и софтуер от гражданите т.е. те да могат да получават информация от държавните структури във формати, които не ги задължават да имат определен софтуер и в същото време да могат да изпращат информация на администрацията в удобен за тях, гражданите, вид и формат. Едно очевидно решение е да имаш избор от няколко широкоразпространени и общодостъпни формата при комуникацията ти с ДА. По същество това са два различни проблема и според мен е грешка решението на единия (например какъв софтуер и къде ще се ползва в ДА) да се обвързва с решението на другия (какви файлове можеш да пращаш и получаваш от ДА). Начина, по който комуникираш с ДА зависи основно от предоставените ти възможности от същата тази администрация, което пък зависи от добросъвестността, компетентността и техническата грамотност на отговорните за това държавни служители. Строго погледнато, това няма връзка с характера на софтуера, който се ползва от самата ДА за да си върши работата.

Понастоящем в България комуникацията по електронен път с ДА е затруднена, тъй като обикновено човек няма избор какви файлове може да праща и да получава от различните звена (например, файловете са единствено в .doc или .xls формат). Това обаче не се адресира като отделен важен проблем, а се обвързва с въпроса за софтуера, който се ползва в рамките на самата администрация. Мненията са че, от една страна, ДА трябва да ползва отворени стандарти за да може с нея да комуникират хора, които не ползват Windows/ Microsoft продукти, а пък от друга страна, видите ли, ДА трябва да ползва Microsoft продукти, защото повечето хора и фирми в страната ползват такива.

Обикновено този тип дискусии са във фокуса на вниманието когато се сключи поредния подозрителен и недомислен договор от правителството, което е жалко, тъй като дискусията сама по себе си се опорочава – започват едни нападки кой колко пари взел, колко излизала единичната цена, пък какви били условията. Да, тези въпроси са важни и трябва да се говори по тях, но по този начин фокусът се измества и даже, струва ми се, се формира една умора и апатия в хората. Винаги съм се чудила, защо хората и организациите в страната, които твърдят че милеят за отворените стандарти и Linux-базираните решения, не се организират по един смислен начин (което не бива да се схваща единствено като пиене на бира в Кривото) и не определят какви са проблемите и приоритетите им – например дали предпочитат ДА да ползва отворени стандарти, или гражданите да имат избор как да си комуникират с администрацията, или повишаване на познаваемостта на отворените стандарти в обществото като цяло, или използване предимно на Linux-базирани решения и програми в училищата – и да започнат да действат в тази насока.

Коледните и новогодишните празници приближават, а на мен отново ми е трудно да измисля подходящия подарък за подходящия човек. Едно от възможните решения е да се тръгне без очаквания и надежди по магазините и когато се види нещо красиво и подходящо да се вземе. Още по добре пък ако както си се шматкаш видиш нещо, което да те наведе на мисълта за друго нещо и накрая да се озовеш с чудесна идея за правилния подарък. А аз обичам да правя подаръци! Така че увита в шал и шапка и палто, без да обръщам внимание на студа, въоръжена с добро настроение тръгнах по магазините. Провала беше пълен. Може би имам отчайващ вкус и отвратителни изисквания, но е факт, че не си харесах никъде нищо. Даже и малко поне. В почти всички магазини, в които влязох имаше грозни и ненужни и неумело направени неща, които не мога да си представя да донесат радост на когото и да било. А не искам да взимам подарък за отбиване на номера. Драмата ще продължи и следващите няколко дни.

Снощи гледах малко от Сървайвъръ. Един младеж спечели поредното състезание и с още един участник имаха право да се насладят на наградата, която се състоеше от ден прекаран на яхта с мис Доминикана. Честно казано, никога съм нямала високо мнение за българските мъже като цяло по отношение на показатели като галантност и държане в обществото, в частност в смесена компания, но тези двамата просто постигнаха невидими висоти. (Нямам високо мнение и за средностатистическата българска жена, но това е друга тема.)

В началото, непосредствено след представянето им на миската, двамата се чудеха какво да кажат. Разговорът силно напомняше за един борчески виц от зората на прехода. Говореше основно по-възрастният участник, който набързо разпита девойката колко е годишна. Не че в повечето култури да забиеш такъв въпрос на жена след като сте си казали здрасти не е неуместен, да не кажа невъзпитан. Горката миска се опитваше да разчупи атмосферата по всякакви начини, нашите момчета отвръщаха почти едносрично, но за сметка на това я научиха да казва „Само ЦСКА”. Предвид, че единият от младежите бил стриптизьор ми беше много странно що не е малко по-освободен. Изненада за другия участник беше, че на кораба се намираше негова близка, предполагам жена му. Начина, по който изрази радостта си оставям без коментар: „Ааааа! Ще те убия!” В това време на острова стовариха жената на друг участник, който по това време беше там. Също имаше радост, обилно изразявана чрез въпроси кой колко бил надебелял (той към нея) и закани кой колко ще бъде угоен (тя към него). Иска ми се да вярвам, че в необичайни ситуации хората не действат, както биха действали в ежедневието си.

Преди няколко дни разбрах, че неволно съм станала активен участник в интересен юридически казус. Освен че случката е подходяща за изпит по право, тя е и много неприятна и дразнеща за мен.

За какво става дума? По принцип този блог не е много популярен т.е. не се чете много – рекорда на дневни посещения откакто съм на WordPress е 37 :-). Лошо няма, нали аз си го чета. Обаче, онзи ден, като преглеждам откъде са дошли хората, които са се престрашили да дойдат тук, виждам един странен линк и решавам да видя за какво иде реч. И се оказа, че иде реч за това, че целият постинг за изборите за ректор на СУ е копиран дословно в един сайт. Мен никой не ме е питал предварително дали, как и при какви условия може да се направи това. Заглавието на постинга е сменено, а под него стои „от кооп”. Някъде по-надолу стои (като част от текста) Дневникът на Нели, а в коментар към текста е написано, цитирам, „Ако не се лъжа, горният текст е от този адрес.” Ми не, не се лъжете, от там е.

Още по-интересно става след това. В този блог, Дневникът на Нели, никъде не стои знак, че писанията тук са под някакъв Creative Commons лиценз. Според мен, неспециалиста, това означава, че тук важат разпоредбите на ”конвенционалното” авторско право т.е. ако искаш да правиш нещо с мой текст първо ме питаш при какви условия може да направиш това. В сайта, в който е копиран постинга обаче, е сложен знака на Creative Commons No rights reserved. Което пък означава, отново според мен, че ако текста се разпространи/модифицира от трети лица, то те биха били добросъвестни.

Какво направих като разбрах за тази случка? Написах гневно (но възпитано) писмо до редакторите на сайта, в което исках да махнат статията от страницата си. Това беше на 12 ноември, преди 4 дни. Отговор още нямам. Предполагам, няма и да имам. Статията си стои там, все още е „от кооп”. Освен това добавих в блога си страничка „за блога”, където описах какво може да се прави с моите писания.

Истината е, че по принцип нямаше да спра някой да публикува мои неща някъде, стига предварително да е получил моето разрешение и да сме се разбрали при какви условия ще става това (тук не говоря за пари). Освен това ще е хубаво експлицитно да ме посочват като автор, а не в коментари да има линк насам.

Тъй като надали ще тръгна по адвокати да си търся правата или да искам правни консултации, най-вероятно нещата ще спрат до тук. Но по принцип ми е интересно права ли съм (от юридическа гледна точка) да негодувам срещу едно подобно използване на мои текстове и срещу промяната на авторските права. Някакви идеи?

P.S. Поради дълбокото ми възмущение от постъпката на тези хора не смятам да давам линк към сайта им.