Сутрин. Излизам от вкъщи полуспяща, надяваща се студът сутринта да свърши останалото. Докато пресичам градинката между блоковете на път към автобусната спирка едно детенце, пъстро облечено с лилаво яке, жълти панталонки и червени ботушки, изскача отнякъде и започва да бяга напред назад по алеите с викове „Баф! Баф!” . Пронизителното му гласче отеква в блоковете. Бързащите за работа го гледат усмихнато или начумерено. Собствениците на кучета и самите кучета, които се разхождат навън по това време, се поспират и му хвърлят объркани погледи. Детето продължава да бяга напред-назад джафкайки. Изведнъж се стрелва към най-голямото куче, рязко спира пред него и казва: „Здравей, куче!” Кучето объркано отстъпва назад. Усмихвам се.

Не става дума за изминалите местни избори, а за предстоящите избори за ректор на СУ. За мое учудване на сайта на университета са публикувани платформите на тримата кандидата - Иван Илчев, Иван Петков и Петър Славейков. Не познавам нито един от кандидатите, но тъй като съм продукт на СУ ми беше интересно да разбера какви са техните позиции и виждания относно бъдещото развитие на университета.

Първото нещо което прави впечатление е, че програмите по същество не са никакви програми, а са повече или по-малко организирани съвкупности от лозунги. Нито една от програмите не беше идентифицирала основните проблеми на университета според съответния кандидат, както и евентуалните начини на решаването им. За сметка на това всички програми изтъкваха колко е важно да се задълбочи партньорството на университета с частния бизнес, със спонсорите, с различни европейски програми за усвояване на средства (странно защо европейските пари винаги се усвояват, а никога не се използват), привличане на студенти извън ЕС (предполагам за да може да се искат високи такси), както и активни инвестиционни и инфраструктурни планове. Естествено навсякъде, по-явно или завоалирано, присъстваше дразнещия високомерен тон на най-голямото висше учебно заведение в страната. Никъде не беше казано, освен в силно пожелателен и приповдигнат тон, нещо свързано с оптимизация на управлението, средствата, администрацията, учебните планове. Нищо в програмите не дава отговор на въпросите Защо? и Как?, за фиксиране на минимални цели, критерии за изпълнение, отговорници и ориентировъчни срокове да не говорим. Естествено тук-там се прокрадват и добри идеи, но и те са поднесени по същия начин, както и всички останали. Като цяло резултата варира от зле до откровено плачевно състояние, като общото впечатление е, че това не са програми, направени за спечелване на избори, а програми за отбиване на номера. Очевидно кандидатите не са администратори или поне не са добри такива. (Забележка: Не съм присъствала на представянето на програмите на кандидатите, може на живо да са се стравили добре.)

Малко по-надолу ще извадя точките, които най-много ме впечатлиха при всеки от кандидатите, някои от тях са направо страхотни - първо ти става смешно, след това не чак толкова. Но въпреки това остава горчивото чувство, че който и да бъде избран в университета нещата няма да се променят към по-добро бързо и отвътре, а напротив - ще е бавно и най-вероятно с натиск отвън. Важни въпроси като качеството на отделните програми и курсове, критериите за взимане на изпит и получаване на диплома, мотивацията на студентите, мотивацията на преподавателите, ролята на администрацията, както и ред други остават без отговор и не се коментират на такова „високо” ниво.

Програмата на Петър Славейков прави впечатление с добрата си структура на изложение. За съжаление съдържанието не е на толкова добро ниво.

• Присъстват неща като оптимизиране на разходите на университета и подобряване на административното обслужване на университета, разработване на съвместни програми с други университети, разширяване на връзките с чуждестранни университети, стартиране на система за контрол на качеството, създаване на консултантски звена, които да работят в конкурентна среда.

• В същото време разбираме, че СУ ще продължи да открива нови специалности, ще създаде центрове за дистанционно обучение в страната и чужбина и ще удължи срока на пенсиониране на професорите и доцентите. Освен това университета ще осигури средства за поддържане и обновяване на сградния си фонд чрез проекти и договори за съвместна дейност. Не на последно място разбираме, че СУ има нужда от хотел и ще си строи такъв, както и че ще завърши спортната си зала (това не знам къде е). Като цяло в тази програма инвестиционната политика е най-подробно разписана.

• Социалната политика се изразява във финансово подпомагане на нуждаещи се колеги, организиране на спортни и културни прояви и осигуряване на строителен терен за кооперация на нуждаещите се преподаватели.

Из Платформата на Иван Илчев:

Първо искам да кажа, че това май е най-зле направената предизборна програма - читателя остава с чувството, че човека не е запозната с административните процеси в университета, а е имал едни идеи по различни теми, седнал е да си ги напише и това е станало неговата платформа. В нея може да намерим неща като:

• В последните години СУ „Св. Климент Охридски” все повече се превръща в софийски университет. Към 40 % от нашите възпитаници идват от София, а близо две трети от Западна България. СУ трябва наново да бъде притегателен център за младите хора от цяла България. ( Не става ясно защо СУ трябва да бъде притегателен център за цялата страна. Освен това ако най-доброто средно образование се дава в София и западна БГ, то е нормално при наличието на относително строги приемни изпити да влизат хора предимно от тези места.)

• Първата област, която е посочил кандидата в платформата си касае присъствието на университета в обществото - не проблемите, не решенията, а публичността. Тук откриваме бисери като „По-голямо внимание към университета в националните медии. Присъствие не само на ректора, но на преподавателите и студентите на университета.” и „Не само обвинения към държавата, но и активно популяризиране на научните постижения на преподавателите.” Любимото ми е „Създаване с усилията на преподаватели и студенти от всички факултети на образователно културна телевизия, пусната и в интернет, със специални предавания на чужди езици. Тя трябва да популяризира качеството на образованието в Университета и да го наложи като притегателен център за нашите емигрантски общности и за съседните държави.”

• В секцията за европейското бъдеще на СУ се намират както добри, така и не чак толкова идеи. Към добрите идеи спадат разработването на международни чуждоезични магистърски програми (не става ясно как ще се реши проблема с липсата на местни преподаватели, които да ги водят, както и с какво ще се запълнят програмите), както и прилагане на практиката на европейските и американски университети за въвеждане на блок от няколко основни задължително избираеми дисциплини, предложени съвместно от природните и хуманитарни факултети. В същото време обаче СУ ще стъпи и в други страни - чрез създаване на филиали в съседни страни и чрез регионални центрове за обучение, „в които да привличаме студенти от околните страни, които водят преговори за присъединяването си към ЕС”.

• Има нелоши идеи, свързани с разширяване на междуфакултетните връзки, по-голяма откритост на действията на администрацията и отделни факултети, оптимизиране на документооборота, създаване на електронни библиотеки и електронни списания, въвеждането на статут на „млад изследовател” и уредба за post doc образование, гъвкавост на учебните планове, система за контрол върху изпълнението на взетите от Академическия съвет решения и текущото им излагане на web страницата, подобряване на чуждоезиковото обучение на студентите, осигуряване на възможности за почасова работа на студентите, създаване на специално общоуниверситетско звено за търсене, популяризиране и участие в проекти, като предлаганите възможности се публикуват на сайта. Тъй като изпълнението на някои от тези идеи би означавало вземане на непопулярни решения, би било добре да се каже как ще се преодолее вътрешната съпротива в Университета.

• В същото време има и идеи като „Финансиране на строежа на недовършената спортна зала” (част от подкрепата за спортната и творческа активност на студентите), „Да се потърси начин за подпомагане на колегите, чиито деца кандидатстват в Университета или в езиковите курсове към ДЕО”, „Лобиране пред държавните институции за увеличаване на фонд „Научни изследвания”, активна намеса на СУ на пазара на международните студентски бригади(WTF?!?!?!), „Да се създадат изнесени университетски центрове за магистърско обучение, съобразено с нуждите на определени региони”, „Да се обмисли възможността за създаване на колежи в региони, в които търсенето на определен тип работна ръка е силно.”

• А има и неща, които според мен са просто недообмислени. Например: да се засили издаването на научна литература на чужди езици (а дали има търсене на такава от студентите), гъвкавост на учебните планове, съобразена с нарасналите през последното десетилетие възможности на студентите за самоподготовка и с нуждите и възможностите на факултетите (частта със самоподготовката ми е любима).

• Една точка ми е много любима - „Да се защити know how на Университета, да защитим нашият интелектуален труд, да не допускаме да черпят от него без да сме получили съответните компенсации. Да се борим против присвояването на интелектуалния продукт на Университета не само от други институции, но и от наши колеги, когато понякога го преотстъпват без свян”. Не знам какво е искал да каже човекът, но явно не е в час, че последните години всички големи университети качват на страниците си за свободен достъп всички материали от курсовете, които не са изричен обект на авторско право. Ако не става дума за този тип материали, то не виждам проблем лицето, почувствало се ощетено, да потърси защита по реда на ЗАПСП.

• И в края ще посоча няколко цитата, които много ми допаднаха - „Едни от първите затворени глави в преговорите за членство в Европейския съюз бяха за образование и наука, а последните - за вътрешните работи и правосъдието. В съответствие с изкривената логика на обществото - щедро финансиране получават двойкаджиите, а не шесторкаджиите.” И „Да търсим всички възможности, за да използваме европейските фондове за развитие на човешките ресурси, за технологично обновление и т.нат. Но да не забравяме, че фондовете не са панацея. Европа ги отпуска според нужди, които не винаги съвпадат с нашите. “

Програмата на Иван Петков се казва „2007 - 2011: Софийският Университет - модерен европейски университет”. В нея има:

• Хубави неща като идеи за широко участие в системата на проектно и ипрограмно финансиране в национален и международен план, достъп до основни научни информационни системи (и сега има частичен достъп до някои от тях; доколкото знам пари има и в момента, въпроса е, че не се използват за абонамент), желание за изоставяне на „надменното и конфронтационно отношение” спрямо държавните органи;

• Неща като желанието обучението в магистърските програми да бъде изцяло ориентирани към потребителите на подготвяните специалисти (от което не става ясно как и кой ще прави фундаментална наука). Освен това всички преподаватели трябва да притежават поне образователна степен доктор - при сегашната система на получаване на титли това не е най-добрата стратегия, а освен това повечето от хората с титли не са в крак с последните развития в „своята” научна област. Получените научни резултати получават широка публичност чрез публикуването им в реферирани световни научни издания - по принцип това е начина за получаване на публичност на научните резултати. Въпросът е, че публикуването на изследването зависи от неговото качество, а не от платформата на ректора.

• Изявено желание на СУ да развие пазарно-ориентирана стратегия за привличане на кандидат-студенти, което ни навежда до въпроса дали СУ изпитва проблеми с привличането на студенти. Ако притесненията идват по линия на качеството на кандидат-студентите, то те трябва да се адресират чрез повишаване на качеството на предлаганите образователни програми. Залегнало е и желание за тясна връзка между преподаването и изследователската дейност и развитие на магистърските програми като инкубатор за бъдещи научни работници, което само по себе си не е лошо, но противоречи на изказаните идеи за ролята и мястото на магистърските програми. Не на последно място трябва да се отбележи, че и тук СУ трябва да стане регионален и международен лидер във всички степени на обучение.

Наложи ми се да си извадя европейска здравна карта (ЕЗОК). Това е едно картонче, което се издава от българските здравни власти и общо взето целта му се изразява в това да установи в други страни-членки на ЕС, че собственика му е здравно-осигурен и може да ползва при нужда здравни услуги в страната, в която се намира в момента. Един вид това е нещо като здравна застраховка, но не съвсем. По принцип ваденето на ЕЗОК не би трябвало да е голяма философия, но както е известно и простите неща може да се объркат.

Естествено, трябва да се подаде заявление – има си формуляр, който се попълва, изисква се една снимка тип паспортна, експресната поръчка (5 дена) струва 3 лева и нещо, нормалната поръчка (1 месец) е 2 лева и нещо. Местата, където се подава това заявление не са чак толкова много – в София са две (едното е в болницата до хотел Плиска), а по принцип пунктове има само в по-големите градове (според списъка, присъстващ на сайта на НЗОК). Защо това е важно – ами защото формулярите се подават по настоящ адрес. Това означава, че ако по някаква причина настоящият адрес е различен от постоянния адрес, то при подаване на формуляра трябва да се приложи копие на съответната адресна регистрация. Предполагам, това също означава, че здравно-осигурено лице от Панагюрище няма да може да си извади ЕЗОК във Варна, освен ако няма адресна регистрация във Варна. Това е доста важна информация, тъй като тя не присъства нито на страницата на НЗОК (аз поне не успях да я намеря), нито около гишетата за подаване на формуляра. А във формуляра по някаква причина трябва да се посочи не само постоянния адрес (този, който е в личната карта), но и настоящия.

Предполагам няма нужда да казвам, че аз трябваше да се разхождам няколко пъти, докато се сдобия със заветното входящо номерче, по което евентуално след 5 дни да получа европейската си здравна карта.

Това, което ме озадачаваше през цялото време всъщност е защо трябва да се посочва настоящ и постоянен адрес и защо трябва да има копие от адресната регистрация при разлика на двата адреса. Все пак целта на формуляра е да се провери дали лицето си е плащало здравните осигуровки и на тази база да му се издаде или да му се откаже да се издаде ЕЗОК. Моята, очевидно грешна от чиновническа гледна точка логика е, че щом си с непрекъснати осигурителни права, ти си с такива права и в Каспичан, и в Русе. Когато попитах лелката на гишето каква е логиката, тя чистосърдечно ми каза: „Не търсете логика, такива са правилата, трябва да ми дадете копие от адресната си регистрация.”.

Аз си падам малко нещо вещоман – привързвам се (доста) към (някои) вещи. Не толкова към дрехи и подаръчета, както май правят доста девойки, а към неща, с които мие приятно да си прекарвам времето и/или са ми много удобни и съм свикнала с тях. Например си нося удобните обувки до последно, изцеждам всяка капка живец от тях, а след това обикновено си ги складирам в кутия или шкаф и въздъхвам тежко, като трябва да обуя новите, не толкова удобни чепици, спомняйки си как съм припкала със старите. Много ми е трудно да ги изхвърлям (старите), обикновено се бавя възможно най-дълго, докато вече няма накъде и не ми дотрябва място. Или не изпадна в подходящото настроение за „голямото почистване”.

Подтикната от някои писания из мрежата, се замислих, ако трябва да започна на чисто какво бих взела с мен от сегашното си жилище и какво бих изхвърлила. Един вид списък с нещата, без които не мога. Пък и така ще мога да преценя дали положението е много зле. Първото, което ми хрумва, че ще взема, са книгите. Обичам си библиотеката, събирам си я с много любов и желание и въпреки, че при пренасяне това е нещото, което е най-неудобно за носене (предвид общото му тегло и моята скромна физика), не бих пропуснала да си ги подредя в кашончета и торбички и транспортирам на новото място.

Имам там едни чаши (винени и за кафе), които са ми много свидни. Не мога да кажа защо, но като пия от тях и си се чувствам спокойно и приятно. Меденото джезве обезателно, в нещо трябва да си правя кафе. Бих взела и няколко цветенца, с които сме отдавна заедно и сме си приятелчета (моля, без коментари от хора, които не са гледали цветя!) Ще ми е трудно да се разделя и със хладилника си, защото е една от първите по-крупни самостоятелни покупки, които съм направила в живота си, пък и е полезен, спор няма. Преди време май щях да пиша и компютъра (ПЪРВАТА значима съзнателно и самостоятелно направена покупка), но сега не съм сигурна – вече чувствам, че заема прекалено голяма част от пространството ми, в пряк и преносен смисъл. Сигурно ще е хубаво, да го заменя с лаптоп, но това е друга тема. Естествено ще ми трябват и малко дрешки и съм готова.

Списъкът май не излезе много голям, което е добре. В същото време обаче, ако трябва да съм честна, в практиката ще се окаже, че на човек му трябват още доста неща, които не е осъзнавал, а в същото време са си чиста проба необходимост. Например чинии, вилици и друга такава посуда. Не че не може всеки ден да си на ресторант или на сандвич, но домашната кухня си е друго. Най-неприятното е, че имам една камара подаръчета тип сувенирчета, плюшени играчки и други подобни безобразности, които като цяло не ми харесват, стоят най-отзад в дъното на шкафа, но ще ми е гузно да ги изхвърля заради хората, които са ми ги подарили, въпреки че знам, че те най-вероятно няма и да разберат. И май и тях си ги мъкна с мен, въпреки че са единствените, за които нямам никакво съмнение къде им е мястото.

Примамени от хубавото време вчера излязохме на дълга разходка, която по едно време ни доведе до сладкарница Пчела на улица Ангел Кънчев. Там, между другото се е оформило доста приятно и примамливо каренце от няколко кафененца и сладкарнички. Например има сладкарница на 100 грама сладки, в която са поставени столчета и може да си седнеш като бял човек. Но не за тази сладкарница иде реч, а за Пчелата, която се оказа с обновен интериор, спрямо последния път, когато бях там, както и с нови витрини с лакомства. Предишното „малко по-така” заведение го няма, за сметка на това има едно приятно светло помещение, в което доколкото можах да преценя не се пуши. И най-важното: има наливна боза в халби и тригунки! Класика! С тази комбинация как съм преяждала, още като малка! Явно това заведение ще се посещава по-честичко.

В събота в Южния парк се проведе фолклорен фестивал Живо наследство. Имаше интересни и доста колоритни неща, които привличаха вниманието на фотографите наоколо. Представяха се непрофесионални групи от читалища и училища от страната, като освен песни и танци на сцената, в различните шатри имаше изложени обредни хлябове, везани изделия, разни хора демонстрираха дейности като предане на вълна, везане, плетене с шумки от царевица, ръкоделие, а един дядо ковеше обувки. Като цяло всички бяха в добро настроение, като на мен най-приятно ми стана от две „спонтанни” събития, които се развиха не на сцената, а около нея. Имаше две фолклорни групи, които пееха. Когато първата групичка започна някакво живо хорце, две госпожи на възраст 60+, от публиката, си се хванаха една за друга и засмени затанцуваха по поляната. Второто такова изпълнение беше доста по-различно като настроение. При изпълнението на по-жива песен от втората група точно пред сцената една баба и един дядо, които явно бяха от участниците в някоя шатра (май че дядото беше този, който ковеше обувки) започнаха да си танцуват и да се надиграват. Удоволствие беше да ги гледа човек, как тези старци рипат и скачат, и се усмихват и си се задяват и им е хубаво и весело и в целия свят са само те. Да са живи и здрави!

И аз бях отишла да снимам, но тъй като техническата ми грамотност по отношение на фотоапаратите не е висока, по-голямата част от снимките ми е с отвратително качество на изображението. Приех провала доста лично, защото се оказа, че имаше много интересни неща за снимане и на не малка част от снимките съм успяла да уловя емоцията на участниците, особено на дечицата, които танцуваха (някаква смесица от сериозност, срамежливост, гордост, радост и въодушевление).

Моят неуспех със снимките (разбран чак вкъщи по тъмно) ме подтикна да се въодушевя да си прочета събраната фотографска литература, но точно в този момент монитора ми прецени, че в почивни дни не се работи и отиде да пие кафе. Така иначе един прекрасен ден завърши леко неприятно.

По принцип на мен ми е интересна темата за образованието в страната. Основно на висшето такова и последващите степени, просто защото имам по-скорошен вътрешен поглед върху тази сфера, отколкото на основното и средното образование. В тази връзка чета и с интерес следя всякакви мнения и случки от обществения живот, които по някакъв начин засягат темата. Та миналата седмица група млади учени от БАН протестираха около Парламента с искания за реформа на образователната и научната сфера и „издигане на образованието и науката като главен приоритет в развитието на страната”. Цитират се също така ангажиментите, поети от страната във връзка с Лисабонската стратегия на ЕС, част от който е вече и татковината. Ако се съди по декларацията, която стои на сайта на младите учени, не малка част от исканията им са силно идеалистични, като естествено има и такива, които нямат нищо общо с науката или са откровено популистки. Въпросът обаче е, дали тези искания, изложени в този им вид са изпълними.

Освен това във връзка с протестите (или поне имаше съвпадение във времето) бяха цитирани данни за разходите за научна и развойна дейност (R&D) в страната в сравнение с ЕС, като акцента беше какъв дял от БВП се дава за такива разходи в ЕС и какъв в България, както и колко пари се отпускат от държавата. Интересното бе, че източника се цитираше избирателно. От данните, публикувани в Евростат става ясно, че най-голяма разлика спрямо средното европейско ниво идва по линия на разходите за R&D, които се правят от фирмите (частен сектор) и университетите, а не по линия на държавните разходи, където сме даже леко над средното ниво.

За да няма заблудени за какво си говорим, ето и дефиницията на R&D, така, както е дадена от Евростат.

Research and experimental development (R&D) comprise creative work undertaken on a systematic basis in order to increase the stock of knowledge, including knowledge of man, culture and society and the use of this stock of knowledge to devise new applications (Frascati Manual, 2002 edition, § 63 )

Показателят Дял на изследователите е пресметнат от мен и показва отношението на броя изследователи, заети в дадения сектор към общия брой изследователи в страната и ЕС съответно. Под „изследовател” Евростат разбира:

Researchers are professionals engaged in the conception or creation of new knowledge, products, processes, methods and systems, and in the management of the projects concerned.

Така сухата статистика показва, че ако искаме да стигнем средните нива в ЕС натискът трябва да е насочен предимно към частния сектор и университетите, не толкова към държавата (освен по линия на оптимизиране на разходите за наука, но това е дежурната критика за всички правителства относно всички разходи, които правят). Тъй като е по-лесно да се идентифицира държавата (всички знаят къде е Парламента, Министрески съмет, Министерството на образованието, както и доста други държавни институции), протестите обикновено се организират около тези сгради и обикновено в исканията е включена точка от рода на „преференциално финансиране за определени дейности/ държавна политика, стимулираща финансирането на научни проекти”, което представено в този вид по никакъв начин не предполага правене на качествена наука и успешно приложение на измисленото в практиката.

А според мен специално за България този вариант (държавата да измисли стимули, чрез които фирмите да заделят повече пари за изследователска и развойна дейност) не е особено подходящ и надали ще е успешен. В моите представи фирмата,която е склонна да заделя пари за развойна дейност е достатъчно голяма за да може да си го позволи, достатъчно дълго на даден пазар, с ясна визия къде и какво иска да прави в следващите няколко (поне) петилетки и с достатъчно дълъг хоризонт на планиране. В нашата страна хоризонта на планиране е относително къс, що се отнася за подобен род дейности, които по същество са високо-рискови и с по-дълъг период на възвръщаемост, а големите компании, ориентирани към производствен процес са малко. Просто към момента структурата на икономиката ни не е такава, че мотивиране на фирмите чрез фискални стимули да действа. Естествено, нищо не пречи едни разходи да се отчетат като разходи за развойна дейност за да се ползват данъчни облекчения. Но пазарът на нашите фирми е като цяло малък и не им е изгодно да правят подобни разходи на постоянна база.

Не трябва да се забравя и че не малка част от големите фирми тук имат чуждестранни собственици, които се предполага да „внасят” нововъведения, измислени в чуждестранни лаборатории. Честно казано в тази практика не виждам нищо лошо, както не виждам нищо лошо и в това да започнеш да работиш в чужбина по чисто професионални причини. Нямам предвид това набиващо се „изтичане на мозъци” от страната, което ужасно ме дразни. Аз пък не виждам защо някой трябва да работи в страната, когато има възможност да е на по-интересно място в друга страна и да изпитва много по-голямо професионално удовлетворение. За някои области на науката просто не може всички страни да си направят (с държавни или частни средства) развойни центрове, просто защото първоначалната инвестиция ще е много голяма, привличането на качествени учени и кадърен поддържащ персонал ще е доста трудно и първоначалното наваксване (да не говорим за утвърждаване) недостатъчно бързо. А няма какво да се лъжем - в България има както и хора, които са в час с последните световни тенденции, така и такива, които лежат на знания, актуални в България по времето, когато са им гласувани докторските степени.

Накратко, не виждам някакъв смислен начин фирмите в страната рязко да започнат да отделят 1% от БВП за научна и развойна дейност. Не съм чула и организациите на работодателите и едрия бизнес да са изказвали мнение по този въпрос т.е. няма някакъв вътрешен подтик.

По данни от сухата статистика университети ни също не са в час, но тъй като те бягат на отделна писта и това е един от многото им проблеми, мисля да не ги коментирам. Не на последно място трябва да се има предвид, че посочените показатели са количествени и по никакъв начин не отразяват качественото състояние на нещата т.е. значимост, актуалност и признание на научните открития и нововъведенията.